Заверен, заклет, нотариално заверен — и кой регистър съществува наистина

Три израза, едно объркване

Пишат Ви и искат официален превод. Или заверен, или заклет, или нотариално заверен, или — най-безполезното от всички — легализиран. Тези изрази се употребяват едни вместо други от хора, които разбират под тях различни неща, а разликата между две от тях може да е седмица и една такса. Отдолу стоят три наистина отделни неща. Не са степени на един продукт: правят се от различни хора, на различни места, и всяко казва нещо, което другите две не казват.

Първото: официалният превод, който е думата на закона

Това е сърцевината на офиса и е по-тясно нещо, отколкото повечето хора очакват. Официалният превод е пълно предаване на всичко върху документа — текстът, печатите, релефните знаци, бележките в полето, а нечетливото, отбелязано като нечетливо — заедно с подписана декларация, в която преводачът се назовава и заявява, че носи наказателна отговорност по чл. 290, ал. 2 от Наказателния кодекс за верността на превода. „Официален“ описва ДОКУМЕНТА, а не човека: преводаческата дейност в България не е лицензирана, регистър на агенциите няма и разрешително за нея не се издава — има човек, който слага името си под твърдение, което може да бъде проверено. Самият термин е избран от нормотвореца: през 2025 г. изразът „заклет преводач“ беше заличен от Наредба № 11 от 2016 г. и заменен точно с „официален превод“. Цената се смята на стандартна страница, а стандартната страница е 1800 знака с интервалите, а не лист хартия: акт за раждане е един лист и обикновено по-малко от една страница, а договор от шест листа може да излезе девет. И две правила от правилника, които изненадват всички — превод от един чужд език направо на друг не се прави, минава се през български и това са два превода; а превод, в който има поправка, заличаване или вмъкване, е невалиден, затова сгрешеното се преработва изцяло, а не се задрасква.

Тук думата върши най-много поразии, защото „официален“ описва ПРЕВОДА, а не човека, който го е направил. Лиценз за преводаческа дейност в България няма. Няма разрешителен режим и няма държавен регистър на агенциите. Договори между министерството и преводачески фирми се сключваха по чл. 2а от Правилника за легализациите — той е отменен и не действа от 1 март 2018 г. Под официалния превод стои подписът на конкретно физическо лице и отговорността за верността е негова, лична.

Второто: статутът „заклет“, който не се дава тук

Такъв списък няма: чл. 18, ал. 1 и 2 от Правилника за легализациите бяха отменени от Върховния административен съд, в сила от 21 май 2019 г., и министерството спря да го поддържа. А самият израз „заклет преводач“ няма правно съдържание — през 2025 г. нормотворецът го заличи от действащ нормативен акт и написа на негово място „официален превод“, в сила от 1 октомври 2025 г.

Голяма част от континентална Европа не работи като България: там държавата назначава определени хора поименно — в Испания ги одобрява външното министерство, във Франция се вписват в списък на апелативен съд, в Германия ги заклева съдът на провинцията — и официален там е само преводът с техния печат. В България такъв статут не съществува: няма клетва, няма назначаване и няма регистър на преводачите; онова, което съществува, е декларация за лична отговорност пред нотариус. Затова този офис не е и не може да стане заклет преводач на друга държава, а декларацията, която подписваме, не е такова назначение и не се представя за такова. Работата ни е да намерим назначения преводач в държавата по местоназначение, да го инструктираме, да водим преписката и да управляваме поръчката — и да Ви кажем, когато официалният превод оттук би свършил същата работа. Най-често това е документ за работа в чужбина, за признаване на трудов стаж и осигурителен период, за учене или за второ гражданство.

Цялата стойност на такъв печат е в това, че не можеш да си го дадеш сам. Той е назначение, носено от човек, дадено от държава — и приемащата служба проверява назначението, а не превода.

Третото: нотариалният акт, който е за подписа

Нотариусът удостоверява подписа: че пред него се е явил точно този човек и че подписът под превода е негов. Нито Гражданският процесуален кодекс, нито Законът за нотариусите го задължават да сверява превода с оригинала, а най-често той не владее езика на документа. „Нотариално заверен превод“ е разговорният израз за нотариално удостоверен подпис на преводача.

Подготвяме документа, придружаваме преводача до нотариус и Ви го връщаме заверен. Нотариусът удостоверява ПОДПИСА — че този човек се е подписал пред него. Той не проверява превода и никъде в закона не е задължен да го прави. Таксата на нотариуса е по неговата тарифа и се плаща на него.

Тоест допълнителната стъпка купува удостоверен подпис и не купува нищо за думите. Тя не е излишна: за чужд документ, който ще се ползва в България, е задължителна. Но какво точно прави нотариусът е отделна страница, защото объркването тук струва пари всеки ден.

И четвъртото нещо, което изобщо не е превод

Апостил в България поставят четири органа и никой друг: Министерството на правосъдието — върху актовете на съдилищата и на нотариусите; НАЦИД — върху образователните документи; областните администрации — върху общинските; и Министерството на външните работи — върху останалите. Работата на кантората е да подготви документа, да го подаде и да го върне.

Оттук следват две неща и двете изненадват. Апостилът не казва нищо за това дали съдържанието на документа е вярно, и нищо за превода — той удостоверява подпис, качеството, в което е подписал подписалият, и истинността на печата. И преводаческа кантора не може да го издаде: подготвяме документа, внасяме го в компетентния орган, проследяваме го и Ви го връщаме. Апостилът се издава от държавна институция — Министерството на правосъдието, НАЦИД, областната администрация или МВнР според вида на документа — и от никого другиго. Държавната такса не е наша и се препраща на цената ѝ.

Как да разберете кое искат от Вас

Попитайте органа, който Ви е писал, но не с неговата собствена дума, защото тъкмо тя е двусмислената. Четири въпроса решават почти всеки случай.

• Стига ли подписана декларация от преводача, или искат заверка на подписа? Първото е официален превод и нищо повече; второто прибавя нотариуса.
• Документът чужд ли е и ще се ползва тук, или е български и заминава? Този отговор решава кой удостоверява подписа — нотариус или министерството.
• Трябва ли документът да бъде заверен за чужбина? Приемащата държава решава дали това е апостил или консулска легализация, а редът — преводач, удостоверяване, орган — върви точно в тази последователност.
• Хартия ли искат, или файлът стига? Въпросът, който най-често мени и цената, и датата, и който почти никой не задава.

Ако отговорът пак е само думата „официален“, започнете с декларацията на преводача. Тя е това, което повечето органи приемат, и е най-евтиното от трите — а двата отговора, които Ви липсват, са цялата разлика между най-евтиния и най-скъпия вид на тази поръчка.