Имената, датите и номерата са трудната част

Езикът рядко е трудната част

Хората очакват трудното в едно удостоверение да е езикът. Почти никога не е: тялото на акта за гражданско състояние е шепа установени изрази, писани по един и същи начин от сто години, и всеки грамотен преводач ги предава, без да спре.

Това, което спира преводача, е името. И датата, единният номер, числото в третата колона и двете букви в края на фамилията, които значат нещо в оригинала и нищо на български. Всяко от тях е решение, което трябва да бъде взето и после защитено, нито едно няма отговор, който да се извади от справочник, и всички те се озовават върху документ, в който едно име трябва да съвпадне с паспорт пред служител, когото не сте избирали. За това служи подписът под превода.

Колко имена, и в какъв ред

Испанският дава две фамилии — бащината преди майчината, — а българският формуляр има място за една. Изкушението е бащината да отиде в полето за БАЩИНО ИМЕ, защото се казва „бащина“; тя обаче е фамилия, а не бащино име, и този ход прави от един човек друг. Португалският пък подрежда същите две в обратния ред — първо майчината. Преводач, който току-що е свършил испански документ, греши точно и само тук: правилото, научено преди час, дава верния отговор наопаки, а резултатът изглежда съвършено правдоподобен и на двамата, които го четат.

Унгарският слага фамилното име ПЪРВО, тоест формуляр, попълнен отляво надясно, ражда човек, който не съществува на акта — и грешката оцелява, защото и двете думи поотделно са истински имена. Исландците изобщо нямат фамилии: второто име казва „син на“ или „дъщеря на“, сменя се всяко поколение и баща и дъщеря никога не са носили обща дума. А арабското писмо няма главни букви, тоест самият документ не Ви казва коя част от името е фамилия, и много актове носят верига от собствени имена — на човека, на бащата, на дядото, — която в три български полета не се побира по никакъв начин.

Всяко от тези пет е решение, взимано веднъж и защитавано после. Най-лошият възможен ход е да се взима наново на всяка страница.

Имена, които сменят формата си

Три езика в този списък менят самото име според това кой го носи и къде стои то в изречението. Полската фамилия има мъжка и женска форма и се склонява вътре в текста — баща и дъщеря на един акт на пръв поглед не носят едно име, а една фамилия може да се появи в четири вида и всичките четири да са верни. Чешкият прибавя женско окончание и към ЧУЖДИ имена, тоест българка стои в чешкия документ с още една сричка отгоре, и това е официалното чешко изписване, а не грешка на служителя. Албанското съществително има определена и неопределена форма и името заедно с него, тоест един и същ човек е с една буква повече на единия ред и с една по-малко на другия.

Правилото под трите е едно и също и важи навсякъде тук: когато формата на едно име носи факт, преводът предава това, което пише в документа, и добавя бележка за граматиката — вместо да сплеска името по българския обичай или да твърди факта, който граматиката само подсказва.

Имена, които трябва да минат през друга азбука

Гръцкият акт дава бащиното име в родителен падеж — не „Йоанис“, а формата „на Йоанис“ — и преводач, който препише буквите, каквито ги вижда, е написал име, което в именителен падеж не съществува. Арменските фамилии пък се изписват с латиница по правилото на паспорта, който ги е изписал: от един род излизат три различни изписвания и трите са официални, а на кирилица те се сливат в едно — преводът изглежда съгласуван, а латинските документи под него не са, и органът сравнява точно с тях.

Двете кирилски двойки изглеждат като липса на работа и точно затова са най-подвеждащите. Руският има четири букви без еднозначно българско съответствие, а латинското изписване в паспорта е направено по руско правило и по онова правило, което е било в сила в годината на паспорта — тоест името, изписано от нас на кирилица, и името с латиница в паспорта се разминават при обратно четене. Отгоре стои отчеството: то не е нито второ собствено име, нито фамилия, и българската му форма не стои на нито един документ. Сръбският се пише на ДВЕ официални азбуки, паспортът носи латинската, актът за раждане — кирилската, и нито една не е превод на другата; пет сръбски букви нямат българско съответствие, оттам една фамилия става „Джорджевич“ или „Дьорджевич“ и двете изглеждат разумни.

И една, която не е за азбука, а за шрифт: турската азбука има и с точка, и без точка, и това са две различни букви. Система, която не ги различава, слива две имена в едно.

Същият проблем се среща и вътре в един документ. Машинночетимата зона в долния край на паспорта носи името в опростена латиница, без ударения и без специални знаци, и точно това изписване после влиза в чуждите системи. То не е името на човека и не го представяме като такова: превеждаме отпечатаното име, а машинночетимото изписване отбелязваме отделно. Обратната посока струва още повече — щом веднъж едно име е изписано по определен начин в български регистър, всичко след това трябва да съвпада с него буква по буква. Затова питаме как е изписано името Ви в предишните документи, преди да го изпишем наново.

Номера, които не са произволни

Няколко държави от този списък ключат записите си към номер, който носи факти в себе си. Италианският данъчен код се ИЗВЕЖДА от името, датата и мястото на раждане, тоест проверява сам себе си: сбъркана буква във фамилията дава код, който не съвпада с човека, и обратно — кодът показва коя буква е сбъркана. Румънският личен номер носи пола, датата на раждане и окръга.

Полезното следствие е, че такъв номер може да бъде сверен с останалата част от документа. Понякога двете не съвпадат — и това не значи непременно, че преводът е сгрешен, а понякога значи, че документът е сгрешен. Съобщава се на клиента, вместо да се заглажда в превода.

Десетичната запетая, която е фактор хиляда

Банково извлечение и удостоверение от банка. Две неща тук струват пари. Първото е знакът: в извлечение на английски хиляда двеста тридесет и четири евро и петдесет цента се пише с точка за десетичния знак и със запетая за хилядите, а при българското четене същите знаци значат обратното и числото се разминава хилядократно. Всяка сума се пренася по българската норма и това е записано в самия превод, защото тиха промяна на число във финансов документ е единственото, което никой не бива да приема на доверие. Второто: документът от банка е частен документ и не се апостилира „както е“ — питайте органа какво точно иска, преди да платите за заверка, която няма да свърши работа.

И една от същия род, която не е за пари: длъжността. Длъжността не е преводаческа, а изследователска задача: наименование, което в едно дружествено право значи представляващ, в друго е среден ръководител, и буквалното пренасяне тихо повишава или понижава човека. Пишем я буквално, с оригиналното наименование в скоби, вместо да Ви изберем чуждо съответствие. Същото важи за периодите: трудов стаж и осигурителен стаж не са едно и също нещо и не се сливат в едно изречение, защото приемащият орган смята с тях. И понеже това обикновено е български документ за чужбина, подписът на преводача се заверява от външното министерство, а не от нотариус — при документ, дошъл отвън, е точно обратното.

Датата, която не може да се прочете

Датите се държат по същия начин като числата и хващат по-малко хора само защото грешката обикновено се вижда. Обикновено — но не винаги. Английската клопка долу носи две неща наведнъж, а второто от тях е образецът, заради който този раздел изобщо съществува.

Английски. Средното име. Документът дава „Джон Андрю Смит“ или само „Джон А. Смит“, а българският формуляр има три полета и второто от тях е БАЩИНОТО име. Средното име не е бащино — то е второ собствено — а инициалът не може нито да се разгърне, нито да се изхвърли: разгърнеш ли го, си измислил дума, изхвърлиш ли го, паспортът и преводът вече не съвпадат. И втора, по-тиха: датата „03/04/2019“ е трети април в британски документ и четвърти март в американски, а на самата хартия няма нищо, което да каже кое от двете е. Решава се по органа, който я е издал, и решението се записва до превода, а не се взима наум.

Персийски. Иранският документ носи дата по иранския слънчев календар, а разликата в годините НЕ Е постоянно число: новата година започва около 21 март, тоест до нея се вади едно, а след нея друго. Превод, сгрешил с една година в акт за раждане, се хваща чак когато някой сравни превода с паспорта, а дотогава е минал през две гишета. Тук печатаме двете дати и казваме коя е коя, защото хартията носи едната, а органът чете другата.

И в двата случая решението е едно и също по форма: печата се това, което стои на хартията, до него се казва как е прочетено, и този избор важи за целия комплект. Преводач, който тихо е сменил календара или е разчел датата наум, е сменил това, което пише в документа — а човекът, който чете превода вместо оригинала, няма как да разбере, че вижда чужд извод.

Защо всичко това иска човек

Всяко решение отгоре може да бъде защитено и нито едно не може да бъде изведено. Няма правило, което да даде верния отговор за жена, чийто паспорт я изписва по един начин, а актът ѝ за раждане — по друг. Има преценка кое изписване влиза в превода, бележка, която записва другото, и човек, подписал декларацията, когото може да попитате защо е избрал така.

Подписаната декларация, която върви с всеки официален превод: кой е превел документа и че носи наказателна отговорност по чл. 290, ал. 2 от Наказателния кодекс за верността на превода. Включена е в цената на страницата и никога не се таксува отделно, защото официален превод без нея не е официален превод.

Това е целият довод да купувате тази работа от назован човек, когато документът трябва да бъде приет от някого. Прозата е лесна. Имената не са — и имената са частта, която служителят сверява.